Отвъд „аз“

Ако внимателно проследим откъде идват мислите и съпътстващите ги емоции, ясно виждаме, че техният източник е едно изначално усещане за „аз“. Всякаква мисъл, дори наглед абстрактна или неопределена, в крайна сметка извира от нещо, което изживяваме като „себе си“. Всякаква емоция, независимо дали е свързана с конкретно наше изживяване, или сякаш безпричинно изниква отнякъде, идва от усещане за същество, което я изживява, нещо, което ни се струва че „сме“. Някакъв дълбок „аз“, на когото мисловно-емоционално му се струва, че му „се случват неща“, „има изживявания“, „постъпва“, „прави“, „стреми се“, „отбягва“ и т.н. форми на взимане на отношение към свят, приеман като„действителност“ или „живота“. В мислите и емоциите винаги има елемент на персоналност, на същество, което ги изживява, обособено и отделно от действителността и взаимодействащо си с нея. Някои мисли ни се струва че са принизяващи, негативни или глупави, други намираме за умни, трети набеждаваме за възвишени или свещени. Независимо от преценките за тях, които също са мисли, мислите идват от „аз“, който ги изживява, мисли, интерпретира и когото сякаш касаят. Възможно е да ни се стори, че има „аз“ и „Аз“, или пък „АЗ“. Малкият „аз“ приемаме за нисш, несъвършен, външно ориентиран и разбираме като личност или его; „Аз“ или „АЗ“ може да ни са стори като „висш“ или дори съвършен, свещен или ненадминато великолепен, даже върховен, каквото и да значи това. Подобни квалификации или внушения разбира се също са идеи, т.е. мисли, концепции. Насоченото внимание или пребиваване в усещането за „аз“ е възможно да създаде усещане за святост или че постигаме „Бог“, който „изживява“ себе си като „Аз“ или „Аз Съм“, т.е. „Аз Съществувам“ и по такъв начин Е самото Битие. Оттам идва и усещането, че сме единни със Съществуването, Битието или Божественото Съзнание. Всичко това може и да е относително „вярно“, изживяването да е „автентично“, но все още е мисъл, образ, случване, които имат отношение към същество, за каквото се взимаме, макар и по „дълбок“ или „висш“ начин. С една дума-докато поддържаме усещане за „аз“, сме в света на мисли, образи и нагласи, пък били те и „висши, благоприятни, хармонични“ и пр. преценки, т.е. мисли. Духовни практики, в които се изживяваме като същество, на което се „случват неща“, „развива се“, „пътува по някакъв път“, „постига висоти“ или пък се „трансформира от същество с едни качества към същество с други качества“ са практики в пределите на ума ни, който неуморно твори образи, изживявания, идеи, убеждения, т.е. мисли. Очевидно е, че съществото, за което се взимаме е гигантска постройка от мисли, „реалността“ е мисловна интерпретация, духовните практики, които съществото изпълнява са „път“ от един мисловен свят към друг такъв.

Докато има „аз“, има извор на мисли, които поддържат усещането за „някой“, когото те касаят. Личността е вкоренена в „аз“.
Какво всъщност е имал предвид Махарадж, съветвайки ни да насочим вниманието си към "Аз съм"? И защо препоръчва да съзерцаваме азността си, при положение, че истината за това кои сме е отвъд аза? "Аз" рано или късно открива онова, което го поражда, от което произхожда и което го съдържа. Не сам по себе си "Аз" е истината, "Аз" е път, насока към изживяването и. В този смисъл "Аз" е трансформация като изживяване.

В какво все пак се състои „ползата“ в пребиваването в „аз“?

Пребиваващият в „аз“, рано или късно установява откъде идва „аз“, кое го поражда, кой е неговият извор. Когато „аз“ види кое го създава и съдържа, „аз“ се разтваря в създалото и съдържащо го. Онова, в което се разтваря „аз“-личността, състояща се от мисли е Истинската ни Природа, базисното ни същество, изначалното Съзнание. Това откритие поставя точка на всякакви практики, търсения, пътища, образи, представи и фантазии идващи от личността. Краят на личността е край на практиката. Практикува личността, стремейки се от едно нещо към друго нещо. Съзнанието, което съдържа и поражда личността не практикува, не прави, не се стреми, нито се изживява като нещо, защото в него възникват и се съдържат нещата. Нещата няма как да са по-важни и значими от онова, в което възникват и се съдържат. Ако то, Съзнанието също е „нещо“, то тогава на свой ред би възникнало и би се съдържало в още по-глобално Съзнание.

Практикуването в изживяванията на „аз“ са само стъпка, етап, посока към откритието, че онова, което съдържа „аз“ е Отвъд и е Същинското Безгранично и Неизменно Битие, а не „Аз съм“, което е просто временно явление, възникнало и съдържащо се в изначалното Пространство или Съзнание. Ако ви се струва, че това са също мисли и образи като всички други, вижте от пряк и непосредствен опит що за „свят“ е „светът“ отвъд „аз“. Ще видите, че „мислите“ за пространството отвъд „аз“ ви отвеждат в изживяване на Пространство, Битие, Съзнание, което е отвъд представи, емоции, образи или изживявания.

„Аз“ е виртуален затвор, от който ни се струва, че не можем да излезем никога, тъй като ни се привижда непреодолима стена, отделяща азността на „съществото“ за което се взимаме и напълно „различното и отделно“ околно пространство.

Нека видим от пряк, непосредствен опит наистина ли е трудно или невъзможно да оставим „аз“. Съумеем ли да оставим „аз“, изкореняваме из основа мислите, т.е. личността, които извират от „аз“. Нека видим какво остава, когато смъкнем личноста от себе си. Какво представлява онова, което е отвъд „аз“, но което съдържа „аз“ в себе си.

Най-прекият, директен начин да оставим „аз“ е като директно, категорично и незабавно излезем от него. Оставяме „аз“ непоколебимо, така както събличаме и оставяме настрани дреха. Ако ви е нужно, послужете си с чисто мисловната представа за „оставяне на нещо“.

Сега сте отвъд „аз“.

Вижте какво „изживявате“, какво „усещате“, които и да сте и каквото и да значи „изживяване“.

Няма как да не установим дълбока лекота и пространственост, каквито в „аз“ никога не сме имали и каквито там са непостижими. Свежест, неутралност, лекота и дълбок покой. Тънка радост, която ако съзерцаваме се задълбочава. Това е истинското ни Същество, основната ни Природа, а не „аз“, който е просто явление, при това временно, възникнало и съдържащо се в Безгранично Пространство на лекота и радост. Ако ви се стори, че Пространството също е явление, представа или мисъл, вижте какво е онова, което го съдържа, в което е „възникнало“. Вижте какво е онова, което е отвъд Пространството. Ще установите че го съдържа отново Безгранично Пространство.

Спрете четенето за момент и изживейте точно сега, от непосредствен опит Пространството, което съдържа нещата, каквито и да са те.

Покой, Радост, Тишина.

Нещо изначално много свежо, живо и съвършено. Няма име, защото имената са думи, които бивайки явления, възникват в Пространството и си отиват без да оставят нищо след себе си. Тук нищо не се случва, нищо не предстои, не се променя. Понякога възникват „уплътнения“ на самата Тишина, които са мисли, и като всяко явление отшумяват. Пространството понякога се уплътнява във временни неща, например атоми, които ни се струват физически свят. Може ли той да е така важен? Създавано ли е някога от нещо Пространството на покой, лекота, радост и тишина? Ако да, то това означава, че неговият „създател“ е феномен, възникнал също в изначално, още по-безгранично Пространство. „Създател“, „Творение“, „Сила“ са просто образи, мисли, предположения. Очевидно никой никога не е създавал каквото и да било, Пространството просто Е, съдържайки в себе си временно възникващи явления и ефекти. Даже е неуместно да се схваща Пространството като съвършено, тъй като няма нещо несъвършено, спрямо което да се окачествява. Тук сме отвъд неща, качества или претенции за такива. Същевременно всичко временно възникнало е дълбоко вкоренено в Изначалната Тишина и Пространственост, произхожда от нея, тя е неговата Базисна Природа.

Какъв е чисто практическият смисъл от това наглед абстрактно и ирационално споделяне?

Докато сме физическо същество, живеещо във физически свят, изживяващо се в своя „аз“-личност, поддържана от мисли, имаме възможността да не живеем единствено като мисли, които са само частичка от същината ни, само проблясък на Истината за Природата ни. Имаме пълната възможност във всеки миг да живеем като Пространството, което съдържа нещата и явленията, включително „аз“. Защо да го правим? Първо-животът като Пространството е неизразимо по-комфортен от живота в затвора на „аз“-мислите. Живее се по-добре в лекотата на Пространството, за разлика от живота в усилията, поддържащи мисловната личност. Няма защо да търсим дълбок, трансцендентен смисъл в играта на явленията в Безграничното Пространство. Дори да има такъв, той е отвъд разбиранията на ума. Имаме възможност да се наслаждаваме на лекотата, пребивавайки като Пространството, а не като „аз“. Важността на събитията и явленията във външен план естествено изчезва. Така спира и усещането за страдание, идващо от чувство на липса, непостигане и непрестанна борба с живота. Естественото спиране на борбата и негодуването срещу временните явления, по някакъв начин ги повлиява благоприятно и те неусетно се „подреждат“ по „добър“ начин. Пребиваването като Пространството, а не като „аз“ не пречи на никаква практическа дейност, даже напротив-във външните ни занимания се влива качество и сила. Оставеният настрани „аз“ не изчезва и това не е необходимо. Превръща се в това, което поначало е – полезен иструмент с чисто практическо приложение. Практичният ум, практичните мисли остават и те са полезни и адекватни. Отива си предендиращият, високомерен и ненужен психически „аз“ на нездравите емоции и егоистични мисловни интерпретации.

Остава онова, което не може да се премахне, не може да си отиде и не можем да изгубим, защото то е основата на основите – Изначално, Безгранично Пространство на Блаженство, Покой, Радост, Тишина и Съвършенство.